Home » Без категория » Я кажи ми облаче ле бяло

Я кажи ми облаче ле бяло

Случва ми се понякога да напиша нещо, да реша че не струва и да не го публикувам. Ето един такъв случай няколко месеца по-късно. Тогава излъгах няколко приятели, че заминавам търсейки идея как да го напиша, но някак си не ми хареса. Все още искам да си остана в България и това е.

––

–        Хора, имам страшна новина.

–        Какво бе, какво е станало?

–        Забил е някоя колежка!

–        Намерил е как да мами в метрото.

–        Не, не, тихо сега.

–        Айде казвай де!

–        Ще заминавам да уча в чужбина.

–        Йееее , айде наздраве.

–        Наздравееее.

–        Бравооо! Най-после си се отказал от тази България. Наздраве и от мен!На екс!

Слушалките гърмяха от екзалтирани възгласи. По камерите се виждаха щастливи хора. Всеки на лаптопа си, в готината си квартира, в различни части на света. Ани беше в Дания, Марин в Англия, Михаил в Германия, а Сашо учеше в САЩ, но прекъсна и отвори своя фирма в ИТ сектора. Последно се видяха всички заедно, преди две години. Вместо в дискотека, прекараха вечерта на една пейка пиейки бира и ръфайки царевички. Посрещнаха изгрева заедно, а на другия ден бяха с един по-малко. След още две седмици намаляха с още един. И така нашият човек последен замина, но за София. Там искаше да учи и нямаше намерение да заминава никъде другаде. Беше убеден в правотата на решението си. Някой го беше заразил с излишни емоции към този прокълнат край, където всички заедно бяха израснали.

–        Казвай де, къде си приет, кога си взе изпита.

–        И защо подяволите не ни каза по-рано?

–        А какво стана с „вие предавате родината си“ и т.н. Нали беше много отдаден. Не издържа дълго май… – заяде се Ани.

–        Тойфел изкарах, след два месеца подготовка на частни уроци, а с него съм приет в Австралия.

–        Е, що не дойде при някой от нас, бе?

–        А нали другите ще се сърдят. Слушайте сега, не ви казах, защото не исках да изпреварвам нещата. Ако не беше станало, аргумента ми, че съм в България заради самата нея щеше да бъде просто глупав. Затова си мълчах. А колкото до това как приех емигрантството, нещата са по-сложни.

–        Вèрно, четох тук някакви неща ви орязват парите на образованието и т.н.

–        Да, да, а увеличили пари на полицията и военните.

–        Така е, и то с драстични проценти. Общо взето, ако досега вярвах, че има бъдеще тази страна, вече си промених мнението. Самоунищожението става бързо – „БУМ“ и само пепел наоколо. А на там отиват нещата. Затова….

Около половин минута никой не каза нищо. Щастливите физиономии се поизтриха. Погледни ги, всички бяха изгубили вяра още преди години. Сега им беше тъжно, че и той е пораснал. Виждаха колко е отчаян. Плачеха понякога за онова минало бунище, където са си прекарвали толкова добре, но всекидневието им минаваше подредено и безгрижно и някак си все по-често забравяха, защо им е мъчно за България. А той беше избрал да не плаче, с цената на живот в огорчение и ядове. В живот на безсилие.

–        Знаеш, че само това можеше да направиш, да избягаш. Каросерията на тази бръкма е толкова прогнила, че няма смисъл да се инвестира в какъвто и да е козметичен ремонт.

–        Да, да, колата ще ти върши работа само още малко и един ден ще те остави на пътя. Казвал си ми го това сравнение хиляди пъти. И все пак обещайте ми нещо. След 30 години да се върнем всички. Да опитаме поне маслото да сменим.

–        Божеее, кого залъгваш! – каза Ани и напусна чата. Тези глупости не бяха за нея.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*