Първата неделя


Преди седмица и нещо се събудих с желанието да изпия два аналгина. Без  да посмея да стана, вдигнах ръце към бюрото над главата ми и взех лаптопа си. След известно чакане, посрещнато от мен със затворени очи, отворих Firefox и съответно Twitter. Новината за японското земетресение научих от там. Прекарах още около час в леглото, в мързел. Не проверих нито един новинарски сайт, twitter ми вършеше работа. Така си и остана, почти всичко, което знам за трагедията е от там, а при наличието на двама българи в Япония, както и на двама атомни инженери, се чувствах дори по-информиран.

Технологиите, които вече не заслужават да бъдат наричани нови, вършат много добра работа. На живо, благодарение на AlJazeera, гледах по цели часове какво се случва в Египет. В един момент, стигнах до там да се чувствам съпричастен с египтяните. Много се ядосах и двата пъти, когато Мубарак излезе пред камери и заяви, че няма да се откаже. Накефих се, когато народът на площада не се отказа, въпреки обещанията за частични промени. И никой не може да ме убеди, че някой стои зад милионен протест.  Ако някога осъществиш нещо такова, само за да ми докажеш, че не съм прав, опитай да го спреш и ще докажеш обратното.

Както и да е, последните събитията ме накараха да вярвам в хората. Както, че все още някой вярва в свободата, така и че Мубарак 14 дена държа света на нокти, за да може да си прехвърли парите. Както, че японците са не хора, а общност, така и че Кадафи, може да убива народа си, вместо просто да си тръгне. Не е нужно да разбираш хората, за да вярваш, че са такива. И все пак ако още някой каже, че природата си знае работата или че тези рязаните могат да се избиват колкото си искат, ще трябва много да ме гони, да ме убеждава, че е човек.

Като говорим за глупаци, се сещам пак за двата аналгина. Сутрин след тежка вечер, мъжете придобиват един много уверен тембър на гласа. Пресъхналата уста и лъхането на уиски, карат струните да трепят така, че човека отсреща ясно усеща една лека, сякаш придобита с опит, правдивост и категоричност на всичко, казано. Дори да кажеш: “Muammar Gaddafi is the leader of the revolution, I am not a president to step down … This is my country. Muammar is not a president to leave his post.”, пак ще има кой да те вземе насериозно. Достатъчно е гласът ти да го потвърждава. Чарли Шийн също е добър пример за това. Както и да е, по-важното е, че гласът на Европа и САЩ не звучеше така. За Египет дълго се колебаеха дали да подкрепят революцията или да си държат на техния си тиранин. Сами не вярваха в своята демокрация, страхувайки се от законно избрано крайно мюсюлманско управление. Като слон от мишка.  Затова вчера, когато нападнаха в Либия, никой не реши, че имат безкористни хуманни цели. Навръх проблемите на Италия, Белгия, Ирландия, Гърция, Холандия и прочее, Европа не можа да каже ДА или НЕ, с един приятен трепет в гласа, на който да повярваме безкористно.

Сега без да съм прегракнал, сменям темата, за да ви кажа, че съм добре. Дори, смея да твърдя, че макар късно, съм почнал да мечтая. И тъй като имам да наваксвам почнах с мащабни, глупави мечти, които да заменят безполезните ми амбиции. Като тази ми безполезна амбиция, това да е първият от многото редовни неделни текстове, които да не пропускам да публикувам. Дано успея. Хей, поздрави щом си прочел всичко чак до тук.

*Изображението този път е от Banksy.com и също е свободно за некомерсиална употреба.


One response to “Първата неделя”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.