Твърде бързо




Обадих се на бабите и дядовците. Едните се оплакаха, че били на село и садили арпаджик.

Лукът расте две години. Стари глави лук се засяват в почвата, от тях излиза арпаджик, а от него се посява и излиза нов лук. За да станеш благородник трябва да си поне второ поколение буржоазия. И да си ял цял живот от сребърни прибори, та да си е пренаситил организма със сребро и да ти е посиняла кръвта.

Другите споделиха, че обмисляли да се хванат тия дни да направят парник. Дядо прави парник, а баба засажда предварително отгледаните в кофички от кисело мляко малки  коренчета домати. След много поливане и слънце през май излизат истински домати. Като малък много държах да изям сам първия домат, както и първата краставица.

Въпреки това, когато ми споделиха плановете си, се изсмях, заявявайки, че може би от около месец вече си плюскам вкъщи шопска салата. От магазина. Домати, краставици, сирене и лук. Изкуствени.

Проблемът не е в това, какво ядем, а какви сме. А ние сме насилствено цъфнали. Банани пренесени в тъмни кораби и обгазени точно преди продажба, за да узреем.  Просто “when I was younger, so much younger than today”* като се замисля винаги чуденето ни беше какво да правим. Сега, се чудим къде да отидем. И разликата не ми харесва.

Страх ме е аз как ще се науча да живея. Дали няма да съм безвкусен. Както се казва в един много хубав български филм: „Съдбата е като зарчето, което държиш в ръцете си.“ Когато влезем в метрото виждаме много хора, които не знаят на къде са се запътили. Аз знам. И то отлично. Аз ще ставам журналист. Ежедневието ми се движи в тази посока. Подбирам това, което научавам, така че да ми е от полза. С хъс следвам целта си. Дори пиша това,  просто за да свиквам да пиша като рутина.

Факултетът по журналистика за тази половин година единствено ми показа, че освен българските медии и световните са шоу. И са били такива много години. Вкиснати домати. Съвременникът на Пулицър (донесъл наименованието жълти вестници) Уилям Рандолф Хърст предизвиква Американо-Испанската война чрез поредица от сензационни статии оглавяващи вестниците му. А аз искам да му ставам колега. Да казвам на някакви хора, неща, които изобщо не ги засягат и то така да им ги казвам, че утре пак да искат да ги чуят.  Като малък не разбирах големите, които гледаха новините, също както не харесвах кафето и бирата.

А малките не лъжат.  Като малък сигурно веднага бих изплюл домат, взет от Фантастико, просто защото не ми харесва. Сега си го купувам.

Не само не знаем къде отиваме, ами и какво ще правим там.

 

 

*“Когато бях по-млад, толкова по-млад от сега“ – лирика от Beatles – HELP


2 responses to “Твърде бързо”

  1. Хубав и смислен текст! Дай Боже да станеш истински журналист и да не продаваш словото, мисълта, съвестта си никога! Нека да има един ден такива журналисти у нас, на които принципите да са им безценни, та никой да не може да ги купи. Имам предвид журналисти, чиято съвест нито да може да се купува, нито да се отдава под наем. Дано си един от тях…

  2. Отиваме там където ще направим света по добър не за нас, а за нашите деца! Защото нека на нас като ни се падат 120 дъба на тях се падат 150. Пътя по който аз съм тръгнал е този който в очите на много изглежда невъзможен, но в моите напълно реален. И точно медията ми дава сила да продължа, защото играе ролята на коректив, анализатор, съдник и съветник точно на тези хора които имат властта да се борят за по-добър живот и прогрес точно на моите деца. За това няма да спра да чета според някои “безсмислени” според други “глупави” новини.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.