Преди да тръгнеш да четеш тази история искам да те предупредя, че ако имаш шанс да ме накараш да ти я кажа лично няма какво да правиш повече на тази страница. Много по-добре я разказвам, отколкото е написана. 🙂

 

През есента, малко преди да емигрира в Германия, брат ми ми подари старите си палатка, спален чувал и голяма раница “Ташев”. Затова, когато през май един колега, каза, че ще ходи на палатки през уикенда, му казах, че сто броя съм там.

По обяд в събота, малко след работа отидох на автогарата. Билетът ми до Сопот струваше 9 лв, а аз бях тръгнал с 40лв. До времето преди отпътуването изхарчих още 13лв за да се запася с бира, вода и храна за скарата. Това последното впрочем натовари раницата ми с още шест – седем килограма.

Както и да е, качих се на микробусчето и четях през целия път, докато при едно от поредните спирания, шофьорът се обърна към мен и ме погледна за да намекне, че е време да слизам. Когато ми вадеше раницата от багажника обаче проби леко едната двулитровка бира. Подаде ми я пръскаща и аз успях да омокря него, микробуса, двамата пенсионери, които също слязоха, както и себе си.

Ей тогава вече се почна.

Микробусчето, как да е, тръгна, а аз реших да питам старата двойка, на която впрочем забравих да се извиня за инцидента, на къде да тръгна за състезанието по планинско колоездене, което бяха отишли да гледат колегата ми и преятелите му.

– А, не знаем да има такова нещо тука, да не говориш за град Сопот?

– А, ама то имало и село Сопот ли?

– Ами да, това е село Сопот.

Поблагодарих им и веднага набрах телефона, да разбера къде всъщност трябва да отида.

-Ало. Гопе, абе брат, в село Сопот или в град Сопот трябва да дойда?

– К’во село Сопот бе, брат – в град Сопот, Вазов, това онова. Ти къде си?

– Ми в село Сопот. Айде. ще намеря някакъв начин и все пак ще дойда.

Микробусчето ме беше оставило на една малка спирка, на кръстовището до селото и точно до една бензиностанция. Запътих се към нея и на паркинга видях две мургави момчета, малко по-малки от мен, които гледаха нещо под капака на едно старо Ауди 80.

– Здрасти момчета – това онова се обяснявам- знаете ли къде е град Сопот?

– Ами, от другата страна на Балкана.

– А как да стигна до там знаете ли?

-Амии, или през Габраво – хващам се за главата – или през Троян.

– Мерси много момчета, аз от Лондон ще пътувам до България – тъкмо бях купил еднопосочен билет, правейки плановете си за едно пътруване, за което ще разказвам друг път и просто трябваше да се похваля. – а до Сопот не мога да стигна.

И на тях им поблагодарих, погледнах на една много обща джобна карта къде се намирам и реших, че трябва да хващам стоп към пътя за Троян, после да сляза по него и да стигна в града, където планирах да си купя билет вече за град Сопот и до вечерта да съм пред скарата.

Само дето до тогава бях се качвал на стоп само веднъж и нямах добра идея какво правя. Тръгнах по пътя, пиейки бира и слушайки музичка със слушалките и макар да ми беше особено готино и да си мислех, че едва ли има човек, който да знае по-добре от мен разликата между град Сопот и село Сопот, стопирането не вървеше. Колите се движеха бързо, по пътя имаше достатъчно завои и недостътъчно места за спиране, та да ме вземе някой.  И така аз си вървя с тежката раница, под слънцето и си се кефя. Десет, двайсет, трийсет, четиресет минути. Нищо.

И тогава малко пред мен спира едно бяло Ауди 80, с моите мургави приятели от бензиностанцията, които незнайно как и защо, четиресет минути по-късно решили да ме качат. Питах ги на къде са и те ми казаха “Ловеч, Троян, все до някъде ще те закараме”. Поколебах се, в моите уши чувах едва ли не “Как са ти бъбреците, стават ли?”, ама все пак се настаних на задната седалка. Прегърнах си раницата, така че ръката ми да е близо до джоба, в който стоеше един малък тъп кухненски нож за хляб и отпътувахме. Момчетата се оказаха пичаги, само дето още като се качих, по-малкия, който беше и пасажера, извади от целофана някакъв диск на Софи Маринова, която тъкмо беше ходила на Евровизия, и ми озвучи пътуването.

Оставиха ме на разклона за Троян и ме инструктираха, че на всеки час минава микробусче за там и то ще ме закара. Благодарих, предложих да ги почерпя с бира и след като отказаха си казахаме чао, а аз започнах да разглеждам пътя. Една отбивка с две празни заведения, малко коли и полицейска патрулка от другата стана. Минах до едното заведение и питах кога е минавал последно автобуса, казаха ми, че преди петнайсетина минути. Спокоен, че имам време и доста гладен, седнах отстрани, отпих от бирата и тъкмо щях да вадя да хапна нещо, когато микробусчето се зададе. Станах, махнах му да спре и се затичах да си взема раницата. Когато се върнах и опитах да отворя вратата обаче, се оказа, че е заключена. Минах по-напред да кажа на шофьора, а то се оказа, че са го спрели катаджиите. Когато приключиха с документите той обаче тръгна да тръгва. Пак, че беше катаджията да му каже, че има пъкник.

Как да е, качих се, платих си два лева, седнах, оставих настрани голямата раница, отпих от бирата и се зачетох в Киндъла си. Наоколо хората ме гледаха с провинциалното си недоверие и прикрито любопитство.  Осем километра по-късно бях вече на автогарата в Троян и се насочих да си купувам билет.

– Здравейте, кога е следващият автобус за Сопот?

– В четири.

– Ще искам един билет.

– Обаче, той такова, не спира в Сопот.

– А къде спира тогава?

– Ами, може да те остави на един разклон до Сопот и от там трябва да повървиш малко.

– Добре, все ще се оправя, искам само да стигна.

– Ама и не можем да ви таксуваме до Сопот.

– А докъде тогава можете да ме таксувате?

– До Бели извор.

– Ъъъ, добре де, колко ще ми вземете?

– Шест лева.

– Добре, искам само да стигна.

Взех билета, намерих къде да пусна една вода и след кратка уговорка с неразбиращия шофьор се качих на автобуса. По пътя се чух с моя познат Гопето и той каза, че ще са с кола долу в града и може да ме пресрещнат. След няколко спирания из селата, накрая ме оставиха до един разклон. Малък път, през който не мина нито една кола през цялото време, минаващ покрай нивите, през гората и покрай някоя друга къща.

Моите, хора, не знаеха къде да ме търсяти  ми казаха да питам някого. И тогава, точно както в една телевизионна реклама, заговорих един старец, който пасеше три-четири козички, как аджеба да стигна до Сопот.

– По пътя направо и после по главния до Сопот са хиляда и сто метра.

Вървях, вървях стигнах основния път, видях табелата на Сопот, ама  моите никакви ги няма. В един от многото телефонни разговори, дори ми казаха;

– Я виж от коя страна на планината свети слънцето, да не си пак в селото.

– Абе кво село бе брат, ей сега ще съм на бензиностанцията Ромпетрол – където в автобуса ми казаха, че трябва да стигна – и съм в Сопот. Ей я тука табелата е пред мен. Вие къде сте?

Вървях още и стигнах до едно кръстовище, при въпросната бензиностанция. Онези обаче не могат да ме намерят. Нямало такава бензиностанция, да съм кажел на кой път съм. Отивам до табелата да видя посоките и както съм с телефона в ръка произнасям:

– Ябланица – Ловеч.

И в този момент и аз и те осъзнаваме, че вече от няколко минути стоя на същата бензиностанция, на същото кръстовище, пет часа по-късно, отново в село Сопот, където Вазов не се е раждал, а аз съм си мислел, че никой не знае по-добре от мен разликата между града и селото. Само дето малко преди стъмване, без достатъчно пари да се прибера в София, гладен, миришещ на бира и без достатъчно време и желание да тръгвам пак към град Сопот.

Явно и Гопето мислеше така, защото ми каза по телефона:

– Брат, връщай се в София.

Отпих последна глътка от първата двулитровка, влязох в бензиностанцията, попитах дали минават автобуси, както и дали има влак, защото парите нямаше да ми стигнат. Автобуси минавали, влак нямало от там. Как да е, отидох на спирката срещу бензиностанцията, вдигах палеца на колите, а на автобусите махах, но нищо не спря.

Видя се, че ще се чака, затова си смених пропитата с бира тениска и реших да седна да хапна. Тъкмо извадих един шоколад и от бензиностанцията един се провикна “Момче, я ела тук”. Като се разбра, че съм за София ми каза да си вземам нещата и да се качвам. В колата пътуваше ниска дебела двойка около четиресетте, която се занимава с курсове за сервитьорчета. Колата им и тя – малка закръглена Опел Корса на половината на техните години.

Най странното обаче стана, горе долу когато осъзнах, че единствената храна, която остана в мен – шоколадът, стои разтопен  в задния ми джоб – жената изкара от някъде диск на Софи Маринова, махна му целуфана и ме остави да се наслаждавам на музиката

Знам ли, сигурно ги раздаваха в бензиностанцията.

Важното е, че се прибрах, отворих си втората бира, опекох си кърначето, облизах шоколада и си легнах в леглото.

А най-интересното беше няколко седмици по-късно, когато се прибрах вкъщи и майки ми започна:

– Знаеш ли, малко съм притеснена за това твое пътуване от Лондон през цяла Европа…

– Спокойно мамо, чякай да чуеш историята за Сопот.

🙂