Случи ми се да се разхождам отново по стария булевард, по който всеки ден отивах на училище до 7-ми клас. Кестените и миризмата из въздуха ме върнаха назад във времето. Като малък вземах зелен кестен, с всичките си му здрави и остри бодли и го стисках в ръка, правейки се на мъж. Боли само в началото, докато го посмачкаш в ръката си. После просто гледаш победоносно. Както гледах пободоносно веднъж като ни разтърваваха с един съученик на кръстовището наблизо. Добре помня, него ден бях рожденник и прекалих в желанието си да си поиграя с крехките му нерви. Като ми скочи след училище дори от една кола слезе мъж да ни спре, а охраната, който превежда през кръстовището, пристигна малко по-късно и му иска бележника със заканата да посетят директора.    Всеки ден по два пъти минавах по този булевард. Докато харесвах пък една съученичка я причаквах сутрин по пътя, уж случайно съм я срещнал. Веднъж толкова много я чаках, че закъснях за училище. Като пристигнах тя си беше там, а часът беше почнал.

Пиша тези неща, защото не искам да ги забравя.  Септември ме посреща през последните 12 години с хладни дни, лъх на кестени и с първите учебни неволи. Тази вечер лъхът на кестени ме върна към спомени за хора,  които вече не познавам. Към стари приятели, които отдавна са ми безразлични.

Вече забравям толкова велики дни, толкова неразрешими проблеми, толкова истински чувства. Забравям какво е да се гримираш с водни боички като пребит в часа по изобразително (и то доста успешно), или в знак на протест да се качваш по стълбите за надолу и да слизаш по тези за нагоре. Някъде дълбоко изчезва спомена за детството ми каквото наистина беше.

Кестените ме върнаха към тези безкрайни дни. Колко не искахме да ходим на даскало. Боже, колко оправдания съм изредил защо съм без домашно…

И колко далече е всичко това. А колко по-далеч предстои да става…

Знаете ли, дарени сме с краткотрайна памет, за да изпитваме непрестанна нужда да създаваме нови и нови спомени. И все пак ми е тъжно за старите спомени…