Събота следобед е, времето е хубаво, излизам от вкъщи с таблото, купувам маркери и мокри кърпички, качвам се в автобуса, после в метрото. С Любо, колега от факултета по журналистика, се опитваме да познаем кой друг около нас отива на протеста. Стигаме на президентството и се спираме отстрани. Пиша най-отгоре „Интерактивен плакат. Сподели“, a под него почти произволното „Цветан Василев – премиер!“. Като просяците и ние решаваме, че ако има нещо написано вече на таблото, нещата ще тръгнат по-лесно.

Първият човек, който пише на таблото ни е Росица, с нея се познаваме покрай  туитър, карам я да напише нещо. След кратко мислене на дъската се появява „Граждани бият прасета, брат!“. Тя остава при нас и помага да направим площадна свобода на словото. Даже си беше донесла грухтящо гумено прасенце.

Малко по малко хората се заглеждат в това, което нося, появяват се първите надписи „Писна ни“, „Да изтрием срама от България“. Висок мъж на средна възраст, с черно кожено яко и цигара в устата, поглежда дъската, иска маркера и ми казва „Хубаво е представена премиерската позиция, но президентстката е ощетена“. Пише: „Маджо – президент!“.  Пенсионирана жена пита за маркера и пише „Вървете си червени боклуци“, после се накланя към мен и ми споделя „За първи път излизам на протест. Трябваше.“ Благодаря на всеки, който напише нещо. Някой загледа ли се, подавам му маркера, млади момичета свенливо отказват, други казват „Ми то всичко си е написано“.

 

Когато искаш да носиш подвижна станция за свобода на словото трябва да решиш някои деликатни въпроси. По едно време дъската ми се понапълва и започвам да се чудя дали да карам хората да сгъстяват писането и накрая да си имам всякакви надписи, всеки със своето послание, големина на буквите, шрифт и място на дъската или да почвам да трия. Реших, че както върви темпото на изказване на тълпата, простете не съм прав, на гражданите май ще е най-добре да трия. Росица и Любо заснемат таблото. Трия го цялото и отново имаме нужда от нещо приканващо. Рисуваме прасенце и малко закъснели се включваме във виковете „Оставка!“, които се предават на площада.

Освен „Оставка“, заедно с хората викаме и „Кой не скача е червен“ (съответно и скачаме). Викаме и „Долу“, което всеки на площада си продължава с „БСП“ или с „ДПС“, сред всичките гласове двете някак се смесват. Не забравяме да викаме срещу Сидеров, което е хубаво, тълпите забравят бързо, гражданите не.

Някъде между тези събития се чувствам истински щастлив. Момиче, на седем – осем годинки вижда таблото и свенливо си поисква маркера. Давам й го, а тя бързо пише “FREE” връща ми го и избягва назад. Говори с майка си на английски, майка й май е българка. Може би сестра й, също се престрашава, взема маркера и пише “GET OUT PIG”. Може да се отбиете във фейсбук и да хвърлите едно око на “децата на протеста“. Когато виждат, че другите пишат идват още няколко деца. Едно нарисува второ прасе, друго се опита да нарисува човек, но не му хареса, че има 6 пръста. Стоя клекнал на земята, с таблото в ръка и гледам какво успя да доведе едно политическо назначение.

 

Слънчево е. Протестът е смислен. Има си ясен повод, ясна цел. Няма значение идеологически, културно и социално къде си – не можеш ли да приемеш да ти се подиграват имаш причина да си там. И много бяха. В началото мислех, че хората сме по-малко от предишния ден, но се оказа, че май не е така. Днес може би ще са още повече.

Тръгваме към Народното събрание, хората са много, движат се бавно, а покрай президентството се е образувала тапа. Движим се много бавно, и докато напреднем виждаме как хвърчат боклуци и бутилки по ПТС-а на Тв7. Оставям другите и забързвам натам. Води ме вече развитото чувство да набарам интересното място и да следя отблизо какво се случва. По време на протестите през пролетта, когато без да ги подкрепям, ходих да ги следя на живо от място. Медиите тогава не ми оставиха друг избор. Днес обаче съм част от протеста.

Екипът се прибра вътре, двама им отдуват гумите, някой замеря с яйца, друг драска по колата. Един я бие с ритници, достатъчни да огънат ламарината. Гледам го веднъж, втори, трети път, отивам до него и му казвам „стига, достатъчно“. Докато аз спирам него, друг спира мен „Не е достатъчно, това са ТВ7“. Рита колата още веднъж. Тогава аз заставам пред колата, вдигам таблото малко над главата си и се пазя да не би да ме уцели някой от прелитащите боклуци.

Май обичам да се забърквам абсурдни ситуации. Стоя аз, студент по журналистика, служител на БНТ, протестиращ; сам пред микробуса на ТВ7, телевизията, която предишния ден отрази десетхилядния протест със снимки на по петима човека, телевизията която от създаването си не е видяла свобода на словото; пазя себе си с табло, което по идея трябва да покаже тази свобода и да я даде  на протестиращите, с които сме на една страна.

Любо се изгубва някъде в тълпата, Росица ме намира. Тя ми помага да изтрием таблото и на коляно да напишем „Тв7, елате със нас, протестът е за вас“ (и да, смятам, че е правилно да е „със“, за ефект на благозвучие, когато се вика, за запетаи забравям). Връщам се обратно пред колата, а тя застава до мен.

 

Младо момче, в червена блуза, с гола глава и физиономия на „полухулиган“ (по идея на „полукриминални протести“) извиква няколко пъти „Дайте да обърнем колата“, спирам го с ръце, да не отива към нея и след няколко приказки успявам да го вразумя. Друг отново гологлав ме пита защо ги защитавам, на кого служа и започва да ми обяснява защо са лоши. Предполагам, че знам по-добре от него защо са лоши, но човекът започва да набира и се налага един познат, също от Туитър, Пейо да го успокоява, той ще се види и в тълпа с хора, високи, колкото мен, така, че всява респект. Докато той го прави поглеждам към Росица, на която й се налага да обяснява на две млади момчета и на един дядо с чадър (с който беше пробил ламарината на буса няколко пъти) защо не трябва да чупят и рушат. Тримата са я наобкръжили и й крещят нещо. По-късно тя ще сподели „Трепереха ми краката“. Докато се оправим с този до мен, тя вече ги е отказала да спорят с нея, но междувременно някой отзад чупи с крак стопа на микробуса. Хора пред ПТС-а залепят плакати, плуят. Има няколко надути презерватива с логото на Тв7.

И моите крака треперят. Признавам. Усещам се как в един момент срещу мен няколко човека ми крещят, мислейки си незнайно защо, че работя в Тв7, а аз стоя с таблото над главата си, краката ми треперят, може би дори видимо, а аз полагам всички усилия просто да гледам право напред в нищото с каменно лице. Играем си на смисъл.

Не зная дали трябва да обяснявам защо застанах пред ПТС-а. Не знам дали мога да го обясня. Помня, когато протестираха пролетта, как една от вечерите, може би тази, когато полицията понаби доста хора, как тълпа от ултраси се беше запътила към Моста на влюбените. По пътя си, освен мирис на бира, водка и трева, носеха и трясъците от поредния съборен контейнер за смет. Това беше още февруари и хората не протестираха за анархо-комунизъм, а затова, че са ощетени със сметките си за ток и парно. Тогава зад тях вървяха всички останали протестиращи, доскоро блокирали „Орлов“. Сред тях хора в групи по няколко човека се бяха организирали и експедитивно вдигаха всеки от контейнерите обратно по местата им. Запомних го. Помня и много от сблъсъците тогава (те си бяха почти вчера), помня и лицата на някои от по-малките хулигани. В петък вечерта ги разпознах, криеха се от камерите, бяха сложили маски и като видяха бутилка да хвърчи към НС викаха „почна се“. А когато баба им се караше, се държаха като че тяхната баба е пред тях.

Е, на този протест, не исках да става така. И затова стоях със свободната дъска да защитавам несвободната медия.

Впрочем имаше едно брадясало момче, май с колело, което се опитваше да спре хората с думите „Спрете! Борил съм се да я има тази телевизия.“ Казах му, „Е не си се справил добре и вдигнах таблото още по-високо“.

Успокоиха се нещата. Изтрих надписа, намерихме Любо, намери ни и Яна, силно възмутена, че приятелите й не идват на протестите и че не разбират защо е необходимо да го правят и заедно продължихме към парламента. По пътя дете добави ново прасе, някой му сложи мустачки, да замяза и на Цветан Василев, друг писа „Делян на кафево“, трети „Бареков е лайно“. Момче на английски ни помоли да пише и на турски изписа „Дано всичко бъде наред“.

Срещнаха ме още познати, колеги, роднини. Всички бяха там.

Нека днес отново бъдат.

 

Използвал съм снимки на Bulfoto, които се надявам няма да имат нищо против, ето още от тях , от Любо и от @tsanova , oще няколко може да видите в блога на Пейо.