Category: Меланхолично
Чакайте
| 25.10.2014 | Posted by ssk under Меланхолично |
Здравейте, вие накъде?
Ами аз такова, да протестирам.
За кой протест сте?
Протестирам за нов морал. За стар морал. За думата морал. Струва ми се, че с годините нейното значение избледнява и не ми се иска да предвиждам деня, в който самата дума ще си замине. Като няма какво да назовава за какво ни е. Същото важи и за думите надежда, вяра, истина, свобода…
Разбирам.
Любов.
А не, достатъчно, задържан сте.
Моля, прощавайте, за какво? Затова, че отивам на протест?
Вече няма да ви търпим, повдигаме ви обвинение за аморалност и ще ви носим на процес, ето към тази врата вървете с нас. Тук е чакалнята, изчакайте си реда.
Чакайте, чакайте, а 24 часа, а 72 часа, а прокуратура, адвокати, обаждане, килии, гаранции? Какъв е този мигновен процес.
Стига. Вие все отлагате. Затова държавата ни е на този хал. Ето, вече сме в чакалнята, седнете на тази пейка и си изчакайте реда. Обвинители ще има и защитници ще ви се намерят. Винаги се намират.
Но, аз…
На пейката до мен… хората, които бяха на площада.
Стоим тихо и чакаме. Идва моят ред.
Делото започва, моля седнете.
Прощавайте, преди това, за какво съм обвинен?
О, но само за това, че питате трябва да ви повдигнем и обвинение за наглост. Нима не се сещате сам? Нима това не ви мъчи вече толкова време? А помните ли когато казвахте, че продължавате, само защото живеете със съзнанието, че ако и вие дори се откажете, значи всичко вече е загубено? Защо се отказахте ми кажете?
26.12.2013
Спомен за една отминала любов
| 22.06.2012 | Posted by ssk under Меланхолично |
– Не си постъпил правилно с момичето, можело е поне приятели да си остане.
– Стига ми едно момиче приятел, нямам нужда от повече.
– А, това е тя. А аз тогава каква съм ти? А да, само позната… Има и познати.
– Човек с когото ми е приятно да пия бира. Но не повече от веднъж на шест месеца.
Обиди се. Естествено, че ще се обиди. Обичах я. Достатъчно дълго и търпеливо за да ме изненада, когато ми каза, че нещата няма да се получат. Не знам. Последните ми години тогава бяха единствено амбиции и всякакви други емоции. Но бях останал без онова чувство, което те кара да се прибереш късно вечерта, да си легнеш, да си кажеш просто “Идиот! Пълен идиот.” и после да се засмееш. Преживях я де. Като си кажа нещо го правя. Тя поиска да се видим след толкова време. Да пием бира, да й разказвам колко различно протича животът ми, откакто пътищата ни се разделиха. Говорех и за мечти, за осъществяването им, за пътувания и разказвах най-забавното от любовния ми живот. За да види колко не ми пука повече.
Тогава се намуси и остави нещата така, но когато я изпращах изведнъж попита:
– Наистина ли съм ти само позната….
– С която ми е приятно да пием по бира. Но не по-често от веднъж на половин година.
– Защо само веднъж на половин година?
– Добре де. Ти си спомен за една отминала любов.
Замълчахме.
– Обади се когато минеш към Варна.
– Непременно.
—
Бяхме в дискотеката, когато я видях. Пих. Тя замина, а със всичкия си акъл и писах. Несвързани глупости. Особено онова, че ще и приложа схемата от “Lubov po vreme na holera na markes”. Когато се видяхме да пием бирата тя естествено ме попита каква е схемата.
– Трябва да взема най-накрая да я прочета тази книга.
После някак случайно, но напълно нарочно, вмъкнах в разговора, че съм я чел. Пак ме попита каква е “схемата”. Казах й, че нямам представа какво съм си мислел. Бил съм пиян. Не мислех бързо. Нещо общо имало с дъжда. Дъждът е водеща фигура в романа… Номерът не мина. Затова:
Нека да ти обясня каква е схемата в “Любов по време на холера” на Маркес. Момчето се влюбва, момичето също. Баща й обаче я изкарва извън града задълго. Пишат си тайно телеграми. Когато се връща в града го вижда. Вижда го с други очи. По най-глупавия начин го отхвърля. Минава време. Тя се омъжва. Той не. Той я обича. Спи с много жени, но обича само нея. Изтръпва, когато я види. И прави всичко възможно за да я види. Изгражда кариера, става заможен и уважаван. Твърди, че е обичал повече от всички. Накрая, когато мъжът й почива той отива при нея. Обявява любовта си още преди да е изстинал. Тя го отхвърля за втори път. Някакси обаче успява да я спечели с времето и след всичко това накрая, на по седемдесет години двамата доизживяват дните си заедно.
Той е глупак. Схемата е глупава. Затова не ти я казах тогава. Срам ме беше, колко съм изглупял като се напия. Не искам да я прилагам. Не искам да съм глупак.
Сега ми пишеш. Недей. Не искам. Още тогава ти казах, че не можем да сме приятели. Не искам да сме приятели. Беше глупаво дори да го казваш. Сега не ми пиши.
Знаеш ли, въпросният глупак на Маркес пише хубави любовни писма. Пише много. А аз откакто те познавам искам да напиша първото си. На хартия с писалка. Търся обаче жената, за която да го направя. Това не си ти. Толкова. Не ще бъда глупак отново.
Остани си просто спомен за една отминала любов, моля те.
Септември
| 11.09.2010 | Posted by ssk under Меланхолично |
Случи ми се да се разхождам отново по стария булевард, по който всеки ден отивах на училище до 7-ми клас. Кестените и миризмата из въздуха ме върнаха назад във времето. Като малък вземах зелен кестен, с всичките си му здрави и остри бодли и го стисках в ръка, правейки се на мъж. Боли само в началото, докато го посмачкаш в ръката си. После просто гледаш победоносно. Както гледах пободоносно веднъж като ни разтърваваха с един съученик на кръстовището наблизо. Добре помня, него ден бях рожденник и прекалих в желанието си да си поиграя с крехките му нерви. Като ми скочи след училище дори от една кола слезе мъж да ни спре, а охраната, който превежда през кръстовището, пристигна малко по-късно и му иска бележника със заканата да посетят директора. Всеки ден по два пъти минавах по този булевард. Докато харесвах пък една съученичка я причаквах сутрин по пътя, уж случайно съм я срещнал. Веднъж толкова много я чаках, че закъснях за училище. Като пристигнах тя си беше там, а часът беше почнал.
Пиша тези неща, защото не искам да ги забравя. Септември ме посреща през последните 12 години с хладни дни, лъх на кестени и с първите учебни неволи. Тази вечер лъхът на кестени ме върна към спомени за хора, които вече не познавам. Към стари приятели, които отдавна са ми безразлични.
Вече забравям толкова велики дни, толкова неразрешими проблеми, толкова истински чувства. Забравям какво е да се гримираш с водни боички като пребит в часа по изобразително (и то доста успешно), или в знак на протест да се качваш по стълбите за надолу и да слизаш по тези за нагоре. Някъде дълбоко изчезва спомена за детството ми каквото наистина беше.
Кестените ме върнаха към тези безкрайни дни. Колко не искахме да ходим на даскало. Боже, колко оправдания съм изредил защо съм без домашно…
И колко далече е всичко това. А колко по-далеч предстои да става…
Знаете ли, дарени сме с краткотрайна памет, за да изпитваме непрестанна нужда да създаваме нови и нови спомени. И все пак ми е тъжно за старите спомени…
Recent Comments