Селският пияница живееше на нашата улица. Помня го добре, нищо, че бях малък.

Баба неведнъж ми разказваше историята му.

Бил умно и прилежно момче, което отишло да учи История в Търново. До преди това не вкусвало нито капка. Там сред лоши хора момчето се пропило. Както ще се досетя по-късно едва ли не е пийвало преди това, а и едва ли лошите хора са виновни, нито пък Историята в Търново е нещо толкова велико, но нека се придържаме към версията на баба ми.

Не знам дали е завършило, но се завърнало да живее на село.

Майка му не я помня изобщо. Починала е преди да порасна. Когато обаче минавах покрай къщата често чувах бащата, също пияница, да се кара със сина си. Скандалите в къщата, без женска ръка, бяха чести.

След смъртта и на стария, младият явно се чудеше как да живее. Семейната къща той разпродаде. Едно по едно нещата отвътре се заменяха за ракия из селото. Хората не отказваха да вземат столове, инструменти и когато вече нямаше нищо друго дори и обикновено желязо. От къщата вече не се чуваха крясъци, но колкото бързо се изпразваше, толкова бързо тя почна да се руши. Както се рушат сградите, в които вече никой не живее. Бързо в нея останаха само парцали и кофти миризма, както и момчето разбира се.

Често идваше в нас да търси ракия или вино. Понякога и нещо за хапване. Баба ми му даваше. Дядо му веднъж го почерпи на Петровден. Помня, че по-късно очаквахме гости и затова поомърляният го почерпиха навън, на масата под асмата. Лично аз често го пропъждах. Ако си спомням добре го гледах с пренебрежение. Не заслужаваше нищо от работливите ръце на роднините ми, след като сам се е пропилял.

Може би три години след смъртта на баща му, една студена зимна сутрин разбрах, че е починал. Свършила му ракията и премръзнал в празната къща. Една съседка го намерила. Толкова.

Вкъщи май обсъждаха, че общината ще плати за ковчега и погребението. Както и, че на него нямало кой да отиде.

Докато беше жив знаех само фамилията му. Сега и нея съм забравил.