Category: Репортаж
С треперещи крака
| 16.06.2013 | Posted by ssk under Мнение, Репортаж |
– Нали знаеш, че пак ще ги напиша.
– Добре – казва примирително момчето, което трие с наплюнчен пръст „ТВ7“ от бялата дъска. В готовност съм с нея да се предпазя ако някой хвърли още нещо по колата на телевизията на Пеевски, майка му и Цветан Василев. Като свърши ми подаде ръка и замина нанякъде.
Събота следобед е, времето е хубаво, излизам от вкъщи с таблото, купувам маркери и мокри кърпички, качвам се в автобуса, после в метрото. С Любо, колега от факултета по журналистика, се опитваме да познаем кой друг около нас отива на протеста. Стигаме на президентството и се спираме отстрани. Пиша най-отгоре „Интерактивен плакат. Сподели“, a под него почти произволното „Цветан Василев – премиер!“. Като просяците и ние решаваме, че ако има нещо написано вече на таблото, нещата ще тръгнат по-лесно.
Първият човек, който пише на таблото ни е Росица, с нея се познаваме покрай туитър, карам я да напише нещо. След кратко мислене на дъската се появява „Граждани бият прасета, брат!“. Тя остава при нас и помага да направим площадна свобода на словото. Даже си беше донесла грухтящо гумено прасенце.
Малко по малко хората се заглеждат в това, което нося, появяват се първите надписи „Писна ни“, „Да изтрием срама от България“. Висок мъж на средна възраст, с черно кожено яко и цигара в устата, поглежда дъската, иска маркера и ми казва „Хубаво е представена премиерската позиция, но президентстката е ощетена“. Пише: „Маджо – президент!“. Пенсионирана жена пита за маркера и пише „Вървете си червени боклуци“, после се накланя към мен и ми споделя „За първи път излизам на протест. Трябваше.“ Благодаря на всеки, който напише нещо. Някой загледа ли се, подавам му маркера, млади момичета свенливо отказват, други казват „Ми то всичко си е написано“.
Преди първото триене
Когато искаш да носиш подвижна станция за свобода на словото трябва да решиш някои деликатни въпроси. По едно време дъската ми се понапълва и започвам да се чудя дали да карам хората да сгъстяват писането и накрая да си имам всякакви надписи, всеки със своето послание, големина на буквите, шрифт и място на дъската или да почвам да трия. Реших, че както върви темпото на изказване на тълпата, простете не съм прав, на гражданите май ще е най-добре да трия. Росица и Любо заснемат таблото. Трия го цялото и отново имаме нужда от нещо приканващо. Рисуваме прасенце и малко закъснели се включваме във виковете „Оставка!“, които се предават на площада.
Освен „Оставка“, заедно с хората викаме и „Кой не скача е червен“ (съответно и скачаме). Викаме и „Долу“, което всеки на площада си продължава с „БСП“ или с „ДПС“, сред всичките гласове двете някак се смесват. Не забравяме да викаме срещу Сидеров, което е хубаво, тълпите забравят бързо, гражданите не.
Някъде между тези събития се чувствам истински щастлив. Момиче, на седем – осем годинки вижда таблото и свенливо си поисква маркера. Давам й го, а тя бързо пише “FREE” връща ми го и избягва назад. Говори с майка си на английски, майка й май е българка. Може би сестра й, също се престрашава, взема маркера и пише “GET OUT PIG”. Може да се отбиете във фейсбук и да хвърлите едно око на “децата на протеста“. Когато виждат, че другите пишат идват още няколко деца. Едно нарисува второ прасе, друго се опита да нарисува човек, но не му хареса, че има 6 пръста. Стоя клекнал на земята, с таблото в ръка и гледам какво успя да доведе едно политическо назначение.
– Слънцето изпече.
– Дори и Пеевски не може да купи времето два дни подред.
Слънчево е. Протестът е смислен. Има си ясен повод, ясна цел. Няма значение идеологически, културно и социално къде си – не можеш ли да приемеш да ти се подиграват имаш причина да си там. И много бяха. В началото мислех, че хората сме по-малко от предишния ден, но се оказа, че май не е така. Днес може би ще са още повече.
Тръгваме към Народното събрание, хората са много, движат се бавно, а покрай президентството се е образувала тапа. Движим се много бавно, и докато напреднем виждаме как хвърчат боклуци и бутилки по ПТС-а на Тв7. Оставям другите и забързвам натам. Води ме вече развитото чувство да набарам интересното място и да следя отблизо какво се случва. По време на протестите през пролетта, когато без да ги подкрепям, ходих да ги следя на живо от място. Медиите тогава не ми оставиха друг избор. Днес обаче съм част от протеста.
Екипът се прибра вътре, двама им отдуват гумите, някой замеря с яйца, друг драска по колата. Един я бие с ритници, достатъчни да огънат ламарината. Гледам го веднъж, втори, трети път, отивам до него и му казвам „стига, достатъчно“. Докато аз спирам него, друг спира мен „Не е достатъчно, това са ТВ7“. Рита колата още веднъж. Тогава аз заставам пред колата, вдигам таблото малко над главата си и се пазя да не би да ме уцели някой от прелитащите боклуци.
Май обичам да се забърквам абсурдни ситуации. Стоя аз, студент по журналистика, служител на БНТ, протестиращ; сам пред микробуса на ТВ7, телевизията, която предишния ден отрази десетхилядния протест със снимки на по петима човека, телевизията която от създаването си не е видяла свобода на словото; пазя себе си с табло, което по идея трябва да покаже тази свобода и да я даде на протестиращите, с които сме на една страна.
Любо се изгубва някъде в тълпата, Росица ме намира. Тя ми помага да изтрием таблото и на коляно да напишем „Тв7, елате със нас, протестът е за вас“ (и да, смятам, че е правилно да е „със“, за ефект на благозвучие, когато се вика, за запетаи забравям). Връщам се обратно пред колата, а тя застава до мен.
Протестът е за вас
Младо момче, в червена блуза, с гола глава и физиономия на „полухулиган“ (по идея на „полукриминални протести“) извиква няколко пъти „Дайте да обърнем колата“, спирам го с ръце, да не отива към нея и след няколко приказки успявам да го вразумя. Друг отново гологлав ме пита защо ги защитавам, на кого служа и започва да ми обяснява защо са лоши. Предполагам, че знам по-добре от него защо са лоши, но човекът започва да набира и се налага един познат, също от Туитър, Пейо да го успокоява, той ще се види и в тълпа с хора, високи, колкото мен, така, че всява респект. Докато той го прави поглеждам към Росица, на която й се налага да обяснява на две млади момчета и на един дядо с чадър (с който беше пробил ламарината на буса няколко пъти) защо не трябва да чупят и рушат. Тримата са я наобкръжили и й крещят нещо. По-късно тя ще сподели „Трепереха ми краката“. Докато се оправим с този до мен, тя вече ги е отказала да спорят с нея, но междувременно някой отзад чупи с крак стопа на микробуса. Хора пред ПТС-а залепят плакати, плуят. Има няколко надути презерватива с логото на Тв7.
И моите крака треперят. Признавам. Усещам се как в един момент срещу мен няколко човека ми крещят, мислейки си незнайно защо, че работя в Тв7, а аз стоя с таблото над главата си, краката ми треперят, може би дори видимо, а аз полагам всички усилия просто да гледам право напред в нищото с каменно лице. Играем си на смисъл.
Не зная дали трябва да обяснявам защо застанах пред ПТС-а. Не знам дали мога да го обясня. Помня, когато протестираха пролетта, как една от вечерите, може би тази, когато полицията понаби доста хора, как тълпа от ултраси се беше запътила към Моста на влюбените. По пътя си, освен мирис на бира, водка и трева, носеха и трясъците от поредния съборен контейнер за смет. Това беше още февруари и хората не протестираха за анархо-комунизъм, а затова, че са ощетени със сметките си за ток и парно. Тогава зад тях вървяха всички останали протестиращи, доскоро блокирали „Орлов“. Сред тях хора в групи по няколко човека се бяха организирали и експедитивно вдигаха всеки от контейнерите обратно по местата им. Запомних го. Помня и много от сблъсъците тогава (те си бяха почти вчера), помня и лицата на някои от по-малките хулигани. В петък вечерта ги разпознах, криеха се от камерите, бяха сложили маски и като видяха бутилка да хвърчи към НС викаха „почна се“. А когато баба им се караше, се държаха като че тяхната баба е пред тях.
Е, на този протест, не исках да става така. И затова стоях със свободната дъска да защитавам несвободната медия.
Впрочем имаше едно брадясало момче, май с колело, което се опитваше да спре хората с думите „Спрете! Борил съм се да я има тази телевизия.“ Казах му, „Е не си се справил добре и вдигнах таблото още по-високо“.
Успокоиха се нещата. Изтрих надписа, намерихме Любо, намери ни и Яна, силно възмутена, че приятелите й не идват на протестите и че не разбират защо е необходимо да го правят и заедно продължихме към парламента. По пътя дете добави ново прасе, някой му сложи мустачки, да замяза и на Цветан Василев, друг писа „Делян на кафево“, трети „Бареков е лайно“. Момче на английски ни помоли да пише и на турски изписа „Дано всичко бъде наред“.
Срещнаха ме още познати, колеги, роднини. Всички бяха там.
Нека днес отново бъдат.
Дано всичко бъде наред
Използвал съм снимки на Bulfoto, които се надявам няма да имат нищо против, ето още от тях , от Любо и от @tsanova , oще няколко може да видите в блога на Пейо.
Измама на ученици от ING
| 10.03.2010 | Posted by ssk under Репортаж |
Във вторник имаме 7. и 8. час английски. Тъй като учителката ни замина за САЩ до 28. Март сме с две заместнички, които се редуват кога да ни вземат часовете. Станали сме XII клас вече и бяхме сравнително малко хора в стаята, когато госпожата ни информира, че следващия част ще дойдат две жени. “Не е за лошо, за хубаво е!” Ще ни кажат нещо и ще изгубим малко време от отегчителния час. Влязоха в осмия ни час, представяйки се като служители от ING. Имена не казаха, но никой не обърна внимание, защото ни обещаха по 5 лева, ако попълним една анкета относно намеренията ни за работа след завършване на нашето образование.
Кой ти дава 5 лева?
Набързо ни обясниха, че за да ни платят за свършената работа по закон, трябва да подпишем трудов договор. Ние обаче да не сме се притеснявали, защото след като го подпишем, подписваме и анулирането му. След като имаме трудов договор, пак по закон, ни трябвало и пенсионно осигуряване, за което удобно има бланки най – отдолу. Зададохме доста въпроси.
“Обвързваме ли се с нещо?” “Не.”.
“Защо ни давате тези пари?” “Ние сме като “Галъп Интернешанъл” и събираме данни за проучване. Те също плащат.”
“Един вид зарибявате да сме пенсионно осигурени при вас?” “Много грубо казано. И все пак не искате някакви СИК-ове и ВИС-ове да ви управляват парите, нали? Ако не изберете пенсионно осигуряване държава ще ви препрати някъде на случаен принцип и няма да знаете дори къде сте. А ING пращат писма всяка година.”
“Мога ли да се откажа от осигуряването при вас?” – “Да… след две години” (И както разбрах по-късно и срещу 20 лева.)
“Госпожо, Директорът информиран ли е?” – при което, учителката ни замълча, а една от натрапничките отговори с “да”. Впоследствие установихме, че той не знае нищо.
След доста убеждаване и постоянното смъмряне от страна на госпожата защо задаваме толкова въпроси, почти всички от класа попълнихме анкетата- една страница с 5 въпроса, както и си дадохме личните данни в бланките за пенсионно осигуряване на ING, както и
подписахме празен трудов договор и неговото анулиране към Дружество “Храмът”
Учителката си тръгна 15 минути преди края на часа и ни остави с “дамите” да допишем листите. Свърших последен, защото исках да прочета поне какво подписвам. Взех си 5-те лева, отново срещу подпис, и единственото, което остана в мен, беше копие от бланката за пенсионно осигуряване, непопълнена от осигурителен посредник.
Веднага след училище се запътих към офиса на ING Силистра, където ми обясниха, че не знаят техни служители да обикалят по училищата. Практика обаче било да се прави това и да се представя като анкета, за да бъде всичко легално. Малко след мен мои съученички с една майка също са отишли и са успели да разберат името на поне една от посетителките, както и да договорят пенсионният ни фонд да бъде прекратен- без последствия. Така и направихме на другия ден, когато се събрахме потърпевшите в офиса им и написахме заявления за това.
Гостите ни, както се оказа, са служители на ING Русе и правят всичко това за комисионната от записването ни, която е 15- 25 лв. Не можах да открия в закона административните последствия от случилото се, но например, се лишаваме от право на трудова борса в търсене на първата ни работа, защото вече сме работили.
Както и да е, измамници много, жалба в прокуратурата е подадена и са започнати следствени действия. Друго ме притеснява сега:
Два часа по-рано, когато дамите са влезли в друг XII клас, учителката е направила физиономия към учениците да НЕ подписват.
На нас едва ли не ни сложи химикалите в ръцете… Какво е променило мнението й за толкова малко време? Защо замълча, когато ни излъгаха, че директорът е наясно? Защо напусна часа и ни остави с тях? Защо изобщо ги пусна да влязат?
Не искам ВИС-ове и СИК-ове да ми управляват парите. Но нито ВИС, нито СИК злоупотребиха с доверието ми в училищната институция и преподавателя, който я представлява.
Репортажът в Нова телевизия може да видите на 23-тата минута от това видео. http://novatv.bg/
Клас стани! Клас мирно!
| 09.11.2009 | Posted by ssk under Репортаж |
-Клас стани! Клас мирно!
Казват, че детският ум е най – необременен и най-точно преценява кое е логично и кое излишно. Жалко само, че докато човек придобие достатъчно знания, детeто загубва тази си способност и става възрастен , който приема безусловно порядките в обществото. И все пак слушайте детето, стига отричането му от нещо да не е проста форма на инат, то със сигурност ще е правилно. Спрете да му давате супа, или да го карате да си пише домашните, когато навън времето е чудесно за игра. Ето какво се случи и с военните порядки в училищата, децата започнаха да ги избягват по всевъзможни начини и с времето те се преюърнаха отживелица.
—
Тя беше учителка в гимназия. Казваше се г-жа Георгиева. Малко име нямаше, радваше се и когато добавят г-жа отпред. Тя не завиждаше на учителките с малки имена, дори се чувстваше повече от тях, защото най – често учениците дори не знаеха фамилиите им и ги назоваваха на галено. Колко профанно!
Ако имаше facebook профил в него щеше да пише: „Щастливо омъжена, с двама сина”. Двамата й сина отдавна бяха завършили. Единият беше във Варна и работеше в някаква малка компания със сносна заплата. Другият учеше в Свищов. Този мързел така и не си намери работа, а с парите, които все още му пращаше, играеше хазарт – доста успешно, но това нямаше нищо общо с всичките години активно възпитание. С мъжът и отдавна си бяха безлични.
Преди тридесетина години излезе от великотърновския университет и почти веднага почна работа в Математическа гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, Видин. Казваше си, че това ще е само временно. Щеше да се занимава активно с академична дейност, да напише реферат за кан Маламир, да й предложат работа в София, да влезе в партията и… какъв живот я очакваше само. Стресът на работното място не и позволи нищо от това.
С годините мина през много етапи. (more…)
Как България оставя децата си на произвола на съдбата:
| 16.02.2008 | Posted by ssk under Репортаж |
Това е Иво. Той е на 28. Живее в София. Всъщност не се знае къде живее, в момента пребивава в Дом за Временно Настаняване (ДВН, или по ново му Център за ВН).Дете на държавата е – през 1996 година за първи и последен до ден днешен път вижда майка си, тогава тя се отказва от него официално, нея поне я е видял. На 18 напуска дома за сираци в Стара Загора и заминава за София, където след година бива настанен в ДВН, намира си работа. До сега е бил безработен само 2 месеца преди да бъде назначен някъде, било то като чистач, ресторантьорски работник, като касиер, като куриер, като продавач на вестници и в магазин за хранителни стоки. Работи в зала “Матрицата” от година и шест месеца при при условия за Интернет зала и средна заплата (тук се оказа страшно коректен към работодателите си и помоли да запазя подробностите в тайна). Има завършено средно образование в паралелка без покритие, наложена му поради неволна грешка от страна на бившият му дом в с. Скобелево , по специалността си е намерил работа само докато е бил на стаж. Искал е да учи ТОХ и да стане готвач. В живота си е правил една грешка, за която съжалява и до ден днешен – изпуснал е шанса си за университетско образование. Обожава финансите като предмет и философията като сфера. Лично аз останах с много добро впечатление от него по време на разговора,който проведохме, той има качества, които рядко се срещат събрани в една личност. Е, вярно понякога изпуска пълния член, но и аз го правя… Ето какво ме трогна:
Знаеш ли когато бях безработен каква работа си търсих? – да се грижа за някого… без значение за какво заплащане… Стар човек… А отсреща ми казаха – “Ма вие сте момче?”. Как аз сега да разбирам това? Какво? – не мога да пазарувам, да почистя, да сготвя, да постеля легло… Да прегърна човека?
Когато исках да се върна при майка ми исках само едно – нейната обич, нищо друго! Тривиално – но това е истината!
Кажи ми какво има в едно семейство, защото аз не знам!
По закон и майка, и баща на Иво и всички като него е държавата, а преди два месеца неформално тя се отказа от тях. След навършване на 18 години тя “изритва ничиите деца” от домовете за сираци и те се настаняват в Центрове за временно настаняване, там имат само 3 месеца да намерят стабилна работа с достатъчно заплащане,за да се изхранват и да плащат квартира. Повечето от тях нямат нормално образование (аз лично сега не си правя труда да уча, а не знам какво би било ако ги нямаше нашите да ме контролират) и им се налага да работят на най – ниският етаж в йерархията, съответно за най – ниското заплащане. Да кажем ок, опитват се да ги деинституциализират, но защо в тези срокове? Представете себе си. Една година ви остава до завършване на училище, 3 до 6 месеца за да напуснете “центъра” и цял живот да се опитвате да плащате наем. А ако лицето бъде уволнен по една или друга причина и не може да си намери работа? Има някакви законови норми, вярно е – 1 месец преди уволнение служителят трябва да бъде уведомен, или да му бъде изплатено обезщетение. С тези пари ще може да си плати наема и да поживее месец, докато си намери нова работа. Но нима е възможно цял живот да не стои човек без работа и то в България? А и не говорим само за четирите ЦВН – та в София, с общо около 500 младежа, а и за такива в градове с по – висока безработица. Представете си какво става, когато някои от тези сираци останат без работа за по – дълго. Не могат да платят наема, гонят ги, нямат роднини, няма при кого да отидат, освен при новия им приятел – улицата. Веднъж на улицата,човек рядко успява да си намери работа, да плаща наем, да живее нормално.
Кажете ми как си представяте момчето от снимката, заслужила уважението на потребителите на най – големия форум в България, а и не само, на улицата с одеялото, сред кашоните? Дори ми е трудно да го напиша. Как си представяте някое от младите семейства от тези домове в нечии вход? Как? Е държавата явно няма въображение и гони децата си, пускайки ги В дълбокото, за да се научат да плуват. Интересно ми е колко от депутатите, гласували това постановление “286″,са осъзнавали, че превръщат живота на качествени деца в игра на руска рулетка?
Благодаря ви, не ви искам магистралите, искам хората като Иво да имат покрив по – твърд от картон.Полезни линкове:
Координационната тема в www.horata.eu, където може да помагате/давате идеи за решение на проблема.
Статия по въпросът в http://mogilino.wordpress.com/
Темата на Иво в data.bg
Сайта на “Министерството на труда и социалната политика”
Линк към препубликацията на Симион Патеев.
Една по – разчустваща статия по въпроса…
П.п. Иво и негов съквартирант си търсят жилище по възможност в Люлин до 150 лева месечно.
П.п. Аз лично смятам да разкрия историята на тези хора пишейки до националните медии, Народни представители, институции и други заинтересувани, както и не се учудвайте, ако скоро видите статията в някои по – реномирани блогове.
Recent Comments